Часът е 4:10. А мен ме гонят безсъние и тъга. До преди малко се опитвах да заспя, но се отказах от тази "кауза пердута". Преди това четох... Препрочитам си Властелина, и преоткривам (всеки път, отново и отново) за какво се разказва в него. Не е за някакви там елфи, орки и разни тям подобни *** ****, не е и за приятелството, надеждата и волята, както смятат повечето й фенове. Поне не и сега. Не и при мен. Става въпрос за нещата, които отминават. Които никога няма да бъдат същите. За ВСИЧКИТЕ неща. Обаче човек не се замисля над това. Трябва да му се случи нещо за което да е убеден, че му се случва за последно, за да го осъзнае. И тогава се замисля. И най-често отпъжда тези тягосни (меланхолични, носталгични бих ги нарекал аз...) мисли. И никога не се замисля, че в крайна сметка всичко свършва. Иначе можеш ли да го оцениш? Приемаш го за даденост. Като забележителностите на града ти. Александър Невски за софиянците примерно Римските руини за Пловдивчаните и така нататък. Тази нощ мисълта ми блуждае. Не мога да мисля за едно нещо. Хващам се за първата аналогия, която ми попадне. И тази есен отмина, без да й се порадвам. И няма да я видя отново. Догодина ще е друга. Пак красива, уникална. Но различна. Ще ги има пак топлите, галещи слънчеви лъчи, които те подканваш да подремнеш в първата купчина есенни лиса. Но няма да са същите. И в този момент си задавш въпроса: Аз или света около мен се променя? Дали аз от камбанарията на годините ми гледам всеки нов ден по различен начин, всеки нов сезон от различна гледна точка? А те да са си все едни и същи дни. Нищо да не се променя. Или пък аз си седя един и същ, а всичко около мен се променя. Само, се отразява в мен. Като в огледало. То само по себеси е същото, но в него се виждат нещата, които го обкражават. Или и двете? Или може би някъде посредата. Или пък никое от тях. Късно е а, аз се отплеснах. Мисля да спя, и да отложа екзистенциалните си размисли за друг път. Лека нощ!